Забахта се жива Юда, замочи се,
Да си роди ду нейна милна сина,
Та се бахте и се мочи малу млогу
Малу млогу три месеци,
Па не може рожба да си роди.                                       5
Та се рукна гласумъ и подрукна:
„Лу де да си, сестру, тука да си,
Да си земешъ мое душе,
Да си умра млада и зелена,
Немой вече да се бахта, да се моче!                               10
Пусту устаналу мое дете
Шо се зачиналу кришемъ афъ темнилу!"
Още рече Юда не отрече,
Гора заечила с' цырну се облекла,
Чи си иде Мора Юда афъ цырну облечена;                    15
Афъ десна си рока носи осра сабе,
Афъ лева си рока носи бильки отрувити,
Още близу не е приблизала
Гласъ возвиси дуръ на синю небу,
Па на сестра си дума продумала:                                   20
„Кажи, сестру, шо ма рукашъ шо ма викашъ?
Язи си бехъ дуръ на крайна земе,
Дуръ да дойда дуръ при тебе.
Мощно ми се дудеелу,
Ела шо да праве оти ми си сестра."                               25
Какъ га виде Жива Юда мощне се потресала,
Утмалъ душе продумала:
„Ой ти сестру, Мора сестру!
Язи си та викамъ да си ми помогнешъ,
Рожба, сестру, вече да си роде,                                     30
Чи ми се е вече рожба дудеела;
Я ти ми си душла афъ цырну облечена:
Афъ десна си рока носишъ осра сабе,
Афъ лева си рока бильки отрувити,
Може мене да погубишъ млада и зелена?"                     35
„Аку носе, сестру, ша ги фырле;
Како тебе, сестру, ша си погубе,
Аку ти погинешъ сита земе погинила!"
Още рече не отрече,
Си соблече цырна дреха поцырнела,                             40
Осра сабе афъ гора си фырли
Я бильки отрувити си изеде,
Та утиде близумъ ду сестра си.
Какъ хи виде рожба халувита,
Мощне й се натыжилу, нажелилу,                                45
Та га пита и га праси:
„Кажи, сестру, шо грехъ си чинила?
Та се дуръ на Бога нагрозилу,
Та си ти е пратилъ рожба халувита,
Дури млада и зелена да загинешъ."                              50
„Шо самъ сестру грехъ учинила.
Утъ Богъ нашла, Леле, Юда Сурвалие,
Шо ма измамила на день на Боже име,
Та се сфодихъ с ясну сонце мое либе;
Вечеръ билу на цырна година,                                      55
Та се е нагрозилу дуръ на Бога,
И ми прати рожба халувита."
„Грехъ си учинила, сестру, и кабахатъ,
Шо се сфоди на день на Боже име,
Хемъ е билу вечеръ на цырна година."                          60
„Шо да праве сестру, шо да чина.
Юда Сурвалие ма е измамила,
Чи ша роде дете болежиту нишанлие :
Лику ша си му е као ясну сонце,
Ша си има криле пудъ мишници,                                  65
„Афъ десна си рока ша доржи свирка бележита.
Кога свирка си засвири,
Ша собира сите пилци да си слушетъ,
Шо е тае песна гласувита;
Ша си фырка и на висе небу,                                       70
Дуръ на Бога свирка да си свири.
Така са самъ, сестру, измамила
Та се сфодихъ с' ясну сонце мое либе."
„Трала ми си, сестру, три месеци,
Потрай си ми още два дни,                                           75
Дуръ да ида на край земе,
Да си терамъ мое сестра Юда хиким џийка,
Шо си има бильки родувити.
Мольба ша й се моле, .
Да си дойде тука дуръ при тебе,                                   80
Да та лечи билька да та пои,
Да си родишъ мышку дете бележиту."
„Иди сестру, немой стои,
Чи не мога вече да си трае!
Дано млогу да се не бавишъ."                                       85
Та си фыркна Юда да си фырка,
За день утишла на край земе.
Тамъ си тера Юда хикимџийка,
Исфодила сита Юдинска земе,
Па не може да си найде Юда хикимџийка,                      90
Дуръ утиде на Юдинску езеру,
Де се банетъ млади Юди все бульки,
Тамъ си найде Юда хикимџийка,
Чи си бере билька родувита,
Та и вели утговори:                                                    95
„Утъ Богъ нашла Юду хикимџийку!
Сита земе самъ убишла да та терамъ,
Па не можехъ да та найда."
„Шо ма тераш, Мора Юду, шо ма трысишъ?"
„Ша та карамъ Юду дуръ на средъ земе,                      100
Да си лечишъ рожба халувита."
„Иди си ми Юду, не духождамъ!
Сонце си ма праща дуръ при наше сестра,
Да си ида билька да га пое,
Дано си роди дете бележиту;                                       105
Ела езеру е присыхналу,
Ниту билька има родувита;
Та се чудум чуде шо да праве
Шо да праве шо да сторе?"
„И язъ сестру, за сова-та терамъ!                                110
Язъ самъ била дуръ при наше сестра,
Какъ и самъ видела рожба халувита,
Натыжилу ми се, нажелилу ми се,
Та си дойдохъ тебе да си терамъ,
Да та карамъ дуръ при нее,                                        115
Да га лечишъ билька да га поишъ,.
Дано си роди мжжку дете бележиту;
Хемъ утъ мока да се куртолиса,
Три месеци се бахтала и мочила!"
Какъ ми чула Юда хикимџийка,                                  120
Завикала мощне, заплакала,
Гласъ й се слуше дуръ на небе,
Де га дучу Вишню Бога,
На сонце си вели утговори:
„Сончице, мое златну сончице!                                    125
Я сончице,  какъ си греешъ пу заме-та,
Не ли си виделъ нейде Юда хикимџийка
И неини-те ду две сестри?
Сега има три месеци
Утъ какъ не се душли на небе-ту                                130
На небе-ту дуръ при мене,
Днеска още рану глас си чухъ утъ земе-та,
Чи си плаче, чи си ви|ка Юда хикимџийка,
Та не знамъ шо е толку цвижба?"
Утговори ясну сонце:                                                 135
„Ой ти Боже, мили Боже,
Заръ незнаешъ шо си тегли Жива Юда,
Жива Юда мое пырве либе?
Три месеци има утъ какъ се е замочила,
Да си роди мыжку дете бедежиту,                               140
Па не може да си гу роди,
Та ша си загине млада и зелена,
Хикимџийка Юда ша си га пои билька родувита,
Ела езеру е присыхналу,
Та си нема билька родувита;                                       145
За сова си вика Юда хикимџийка,
Гласъ й се слуше .дуръ при тебе.
Мольба ти се, Боже, моле:
Изимъ да дадещъ на тои-те кладнеци,
Да си пратетъ силна дожда на земе-та,                         150
Да наполнетъ юдинску езеру присыхналу,
Да излезе билька родувита."
„Язъ ша отворе мои-те кладнеци,
И ша прате силна дожда на земе-та,
Ела иска и ти да закриешъ тое виделина,                     155
Немой да си греешъ на земе-та,
Чи хатыръ ша устане на облаци-те."
„Мое виделина, Боже, ша занечи мое сестра звезда
месечина
Дуръ да се наполни юдинску езеру присыхналу."
Та утключи Вишну Бога ду негуви кладнеци.                160
И си прати силна дождъ на земе-та;
Я сонце се занечи зад сестра си звезда месечина
Дождъ си иде тамам два сахате,
Дуръ се езеру вече припылнилу;
Лу се припылнилу и билька излезала,                         165
Та набрала Юда билька родувита.
Искатъ вече да си идатъ дуръ при сестра си,
Ела нема какъ .да идатъ,
Чи си иде силна дождъ утъ небе-ту,
Та се мольба молетъ. сонце-ту:                                    170
„Я блесни си, сончице, на земе-та,
Да разгонишъ тие цырни облаци;
Немой вече дождъ да си иде;
Да идеме скору при тое-ту пырве либе,
Да га поим билька родувита,                                       175
Да си роди мыжку дете бележиту;
Немой вече да се бахте да се мочи."
Сонце си хми вели утговору:
„Шо се Юди мене мольба молите?
Шо си сыде язъ на виделина?                                     180
Фатите си ду две сиви голабче-та,
Курбанъ да ги колете на Вишну Бога,
Да си заключи ду негуви кладнеци,
Немой вече дождъ да има на земе-та."
Чудумъ си се чудетъ ду две Юди,                               185
Де да найдатъ ду две сиви голабче-та?
Една другумъ си говоретъ:
„На край земе нема сиви голабче-та,
Де да идеме шо да правиме?"
Още рекоха не отрекоха,                                            190
Де си гледатъ утъ небе-ту ду две сиви голабче-та,
Криле хми се злату позлатени,
Очи си хми свететъ као безцени камене,
Афъ ноги си носетъ бела книга
Бела книга цырну писму;                                           195
Фыркатъ фыркатфъ си дойдоха дуръ при Юди,
Какъ си фыркатъ на книга си гледатъ,
Та си гукатъ и си думатъ:
„Мари Юди Самуили!
Шо стоите, шо чекате?                                               200
Нее курбанъ ша бодеме на Вишну Бога,
Да заприе силна дождъ,
Немой вече да си иде на земе-та;
Да идете при ваше-та сестра,
Да си га поите билька родувита,                                  205
Да си роди мыжку дете бележиту,
З тия вече да се куртолиса утъ рожба халувита.
Тия си е наше стара майка,
Що си дава храна на земе-та!"
Какъ ми чуха ду две Юди                                          210
Шо си пеетъ ду две сиви голабче-та,
Фащатъ си ги да ги колетъ.
Ела нема сасъ шо да ги колеть.
Мора Юда сабе бе фырлила низъ гора зелена,
Тера си га не може да га найде.                                 215
Ега гледатъ афъ средъ езеру сребрену ношче,
Шо падналу утъ небе-ту,
Та гу зеватъ и си колетъ ду две сиви голабче-та;
Ги заклаха курбанъ дуръ на Вишну Бога.
Дуръ тога се небе разеснилу,                                      220
Та си блесна ясну сонце да си грее.
Ду две сиви голабче-та не били заклани,
Па си фыркнаха на висе небу дуръ при Бога;
Чи не се били сиви голабче-та,
Лу се били ду два Дефа,                                            225
Шо си праветъ изметъ дуръ на Бога.
Ду две Юди си фыркнаха да си идатъ на средъ земе,
Да си видетъ шо хми прави милна сестра?
Дуръ да клепне сонце утидоха на край земе.
Там си гледатъ милна сестра,                                      230
Чи се бахте да си роди мыжку дете;
Какъ ги виде заплакала, завикала,
Солзи рони изъ очи-те,
На сестри си се мольба моли,
Да си тератъ билька родувита.                                    235
Шо си бе Юда хикимџийка,
Мощне й се натыжилу,
Натыжилу, нажелилу,
Та ни постое, ни почека,
Лу искара утъ пазуфи билька родувита,                      240
Та запои сестра си Жива Юда;
Лу е пила билька родувита
И е дете навырвилу да излезе;
Още день не поминалу рожба се родила.
Падна дете на земе-та,                                               245
Утъ шо си е бележиту земе се потресла!
Загырмилу на небе-ту затрещелу!
Сонце още предъ зорница е изгрелу,
Да си види ду негуву мыжку дете:
Лику му е као ясну сонце!                                          250
Има криле пудъ мишница!
Афъ десна си рока доржи свирка бележита!
Лу е на земе падналу,
На майка си продумалу:
„Ой ле, мале, мила мале!                                            255
Дай ми, мале, биска да си бизамъ,
Чи ша свире свирка бележита."
Та бизалу шо бизалу,
Меракъ млогу има на свирка-та,
И бизае и си свирка гледа!                                          260
Какъ засвири свирка бележита,
Шо се пилци пу небе-ту,
Се собраха да си слушетъ песна гласувита,
Шо га нема нийде пу дюне-та,
И си слушетъ и си хору игратъ,                                  265
Дуръ и тие планини заиграха!
Утъ шо беше свирка гласувита,
Сите крале пу земе-та си га чуха,
Са се чудумъ чудетъ шо е сова чуду?
Сите велетъ, чи е свирка на небе-ту,                            270
Си га свиретъ малки Дефове;
Я шо си бе юдинска крале,
Си ми гледа горе на звезди-те,
Да му кажетъ де си свири свирка гласувита?
Гледа си ми три дни и три нощи,                                 275
Та му звезди не казувитъ,
И тие се утъ свирка умаяни!
Дугледа гу ясну-ту сонце,
Та му вели утговори:
„Е бре кралю, е бре стари деду!                                   280
Шо си гледашъ горе на небе-ту?
Гласувита свирка не е тука на небе-ту,
Тя е долу на земе-та,
Си га свири мое мыжку дете.
Мое мыжку дете тое пырву мнуче,                              285
Той си свирка свири на средъ земе.
Да закарашъ сите крале и бануве,
Да идете на край земе при мое-ту мыжку дете,
Да видите како си е бележиту;
Да си гостишъ ти сите крале и бануве,                        290
Да ги гостишъ да ги поишъ,
Чи си имашъ бележиту мнуче.
Кога вече гозба си дуфтасашъ,
Да си земешъ тое керка Жива юда
И мое бележиту мыжку дете,                                     295
Да си ги уткарашъ на тои сарае,
Да си гледашъ мое дете дуръ да си порасне.
Той не ша иска с тебе да си дойде,
От си нема име да се рука,
Дуръ му име не кажешъ,                                            300
Не ша дойде афъ тои сарае;
Да гу рукнешъ, дума да му продумашъ:
„Хаде мнуче, Уфренъ юнакъ, афъ мои сарае,
Таму да си свиришъ свирка гласувита;"
Лу какъ ща си чуе негуву-ту име,                                305
Ша си фати свирка афъ рока-та.
Та ша фыркне као пиле найфыркату;
Дуръ да яхнешъ ти бырза-та коне,
Той ша иде афъ тои сарае.
Иди сега кажи на крале и бануве."                               310
Дуръ да иде Юдинска крале при крале,
Тие се утъ свирка умаяли,
Та легнали као мертви на земе-та?
Дуръ да си ги дигне му се дудеелу,
Утмалъ као упиени станали,                                       315
Той имъ вели утговори:
„Е бре, седемдесе крале, хемъ бануве!
Не е била свирка на небе-ту,
Туку си е тука на средъ земе,
Мое мнуче си га свири;                                              320
Да идеме скору на средъ земе,
Да си виде мое милу мнуче;
Хемъ да си ва гозба госте,
Чи ми се е родилу мнуче бележиту."
Та яхнаха сите крале и бануве,                                   325
Кой на бырза коне, кой на люта ламие;
Колку фодетъ свирка си е още погласувита,
Утидоха вече на сред земе.
Ега да видетъ шо ша видетъ:
Ду три юди, ду три сестри, си седетъ на зелени ливаде,  330
Афъ средъ техъ си седи малку дете,
Утъ лику му грее ясну сонце!
Афъ рока си доржи гласувита свирка.
И си свири песна хорувита,
Та си игратъ хору пилци и планини!                            335
Не можеха да си траетъ седемдесе крале,
И тие ми станаха хору да играетъ,
Та играха малу млогу две недели,
Дуръ хми се е вече дудеелу,
Ела си се умаяни као утъ люта ракие,                          340
Мольба му се сите молетъ,
Да устави свирка гласувита,
Гозба да ги гости юдинска крале;
Той имъ мольба не слуше,
Лу си свири още погласувиту.                                     345
Тога си му юдинска крале вели утговори:
„Е бре мнуче, Уфренъ юнакъ!
И язъ ти се мольба моле,
Остави си вече свирка гласувита,
Седемдесе крале малку да починатъ,                            350
Да си ги гозба госте,
Чи си имамъ мнуче бележиту."
Дуръ тога е Уфренъ свирка уставилу,
Та си изъ редъ гледа седемдесе крале,
Си ги гледа и ги пита кой утъ де е?                             355
Та си гости юдинска крале седемдесе крале,
Гости ги и ги пои тамамъ три дни и три нощи.
Вече искатъ крале да си идатъ.
Малку дете си хми вели утговори:
„Идите си с Богомъ сега крале!                                    360
Утъ година пакъ да дойдете на средъ земе,
Язи тука града ша си граде,
Тука ша си е мое столнина,
Жюмбушъ да правите на мое-та свадба."
Сова рече не отрече,                                                 365
И си фыркна горе на небе-ту,
И на небе малку свирка да посвири.
Я юдинска крале си закара Жива юда,
Та утиде на юдинска земе,
Си седеше таму афъ сарае-ту.                                    370
Уфренъ юнакъ ми се бави ифратъ млргу,
Седелъ ми е на небе-ту тамамъ година.
Вече дойде време да се жени,
Ела нема либе спроти негу,
Та се жели, свирка вече не ми свири;                           375
Си утиде на юдинска земе при майка-си.
Утъ жельба е падналъ болан да лежи,
Боланъ лежи ша умрие.
Лу кой иде си гу пита,
Шо си има на сорце-ту?                                              380
Той си имъ не казува.
Утмалъ се е дусетила Жива Юда,
Чи си иска да се жени,
Ела либе нема спроти негу,
Та си фоди дуръ при негу на потстеле-та:                    385
„Кажи, сину, оти боланъ лежишъ?
Шо си имашъ на сорце-ту?"
„Немамъ нищу, мале, на сорце-ту,
Лу ми дойде време да се жене,
Ела либе нема спроти мене."                                       390
„Стани, сину, утъ потстеле,
За сова ли ти кахыръ берешъ!
Язи ша ти каза де си има либе за тебе,
Хемъ ша можешъ тина да я земешъ;
Лу какъ ша ти чуе свирка,                                         395
Сама пу тебе ша навырви! "
На Уфрена дуръ тога му сорце дойде,
Та си стана утъ потстеле,
Афъ рока си зе гласувита свирка,
Та ми свири и ми пее тамамъ две недели.                     400
Дуръ тога е майка попиталу:
„Кажи, мале, дека има либе спроти мене?
Аку има нейде да га терамъ."
„Има, сину, либе спроти тебе на край белъ Дунавъ,
Кральска керка си е дюнягюзеллийка,                          405
Шо га нема нийде на дюне-та;
Ела татку има као люта змие,
Не й дава да се жени,
Той си иска лику да й цалива!
Млогу пыте е бегала утъ негуви пусти сарае,                410
Па га фаща и га враща.
Сега му се е на умъ наумилу,
Та га има фнетре афъ зандана,
На порти седетъ ду две люти змии,
Шо си иматъ пилски криле та си фыркатъ,                  415
Не й даватъ да излезе утъ вунъ зандана;
И да излезе, па га фащатъ."
„Язи, мале, ша си омамъ люти змии,
Та ша флеза дуръ при нея афъ зандана,
Да га виде да ли си е спроти мене?                              420
Лу ми кажи какъ е таткуву хи име?
Кого срещна пу пыте да си питамъ,
Дека си е ду белъ Дунавъ?"
„Лу си питай дека си е дунавска крале,
Та ша найдешъ де си тече ду белъ Дунавъ;                  425
Ела гледай свирка нейде да не уставишъ,
Чи ша си та люти змии младу погубетъ."
Даде си му още и неини-те криле,
Ега си закара млада булька,
Да й тури криле пудъ мишници,                                  430
И тия с негу да сифырка,
Немой да ги стигнатъ люти змии.
„С Богомъ, мале!
Да ма чекашъ с млада булька."
Сова рече не отрече,                                                  435
И си фыркна да си иде на белъ Дунавъ,
Дуръ да иде месецъ поминалу,
Наблизи вече ду белъ Дунавъ.
Чудумъ си се сега чуди
Де ми седи Дунавска крале?                                        440
Нема никомъ да си пита:
Ниту чувекъ има да замине,
Ниту пиле да си фыркне.
Лу си гледа на край Дунавъ сура ламие,
Тя си му се кани млогу люту,                                     445
Не му дава да замине презъ Дунава;
Ела той си га не слуше,
Лу си фыркна още понависе;
Да прифыркне ду белъ Дунавъ;
Си ми фырка и на сонце си се моли:                            450
„Сончице, милу сончице!
Я кажи ми, сончице, де си е Дунавска крале?
Да си ида на негуви сарае,
Да си виде негува-та гюзелъ керка;
Аку си е дюнягюзеллийка,                                          455
Да си боде мое пырве либе."
На сонце си думилелу,
Та му вели утговори:
„Бре Уфрене! башъ свирелжие!
Язи да ти каза де си е Дунавска крале,                        460
Лу се боимъда не таму младу погинешъ,
Чи си таму има люти змии."
„Кажи си ми, сончице, немой се боишъ,
Язъ си имамъ свирка бележита
Що умава люде и пиле-та,                                          465
Свирка ша умае и люти змии."
„Фыркни си ми още понависе,
Та ша видишъ шарени сарае,
Шо се наградени утъ елмазъ каменъ,
Афъ средъ дори има теманъ занданъ,                        470
Де си седи кральска керка.
Шо га нема нийде на дюне-та."
Какъ си фыркна Уфренъ юнакъ понависе,
Афъ средъ полету си дугледа шарена сарае,
Наградени утъ елмазъ каменъ;                                    475
Афъ средъ дори си гледа теманъ занданъ,
Лу га виде сорце му се шанландиса,
Лику му се мощне засмее,
Та си слезе утъ висе планина,
И утиде на кральски сарае.                                          480
Утъ порти си още засвири свирка гласувита,
Та си ума Дунавска крале и две люти змии,
Шо чуваха кральска керка афъ зандана.
Та ми флезе фнетре афъ зандана,
Де си найде чи си плаче кральска керка;                    485
Дюнягюзеллийка беше шо га нема нийде на дюнета.
Какъ га виде мощне га бендиса,
Та й вели утговори:
„Отъ ми плачешъ, кральску керку?
Отъ ми ронишъ дребни солзи?                                    480
„Е бре юначе, бре делию!
Какъ да не плака, солзи да не роне.
Сега три години има шо не самъ утъ занданъ излела,
Юнаци мое гиздавина да си видетъ,
Мене тие да залибетъ."                                              495
„Фоди сега ти пу мене,
Ша си бодешъ мое пырве либе,
Хемъ ша бодешъ башъ кралица на земе-та."
„Молчи, молчи бре юначе!
Да не си та чуетъ ду две люти змии,                            500
Чи ша си та младу погубетъ."
„Язъ самъ люти змии умаялу,
Као мертви на земе-та си лежетъ!"
И си дума дума и си свирка свири,
Малку свирка да устави,                                            505
Люти змии се разбудеватъ.
Та си навырви кральска керка пу Уфренъ юнакъ.
Лу се порти изминали
Люти змии се разбудили,
Та ги гонетъ да си фатетъ кральска керка.                    510
Уфренъ юнакъ й тури майчини си криле,
Да си фырка и тя на висе небу.
Ела не се знае какъ се фырка,
Га стигнаха вече да га фатетъ.
Писна, викна да си плаче:                                           515
„Шо да праве, Боже, сега шо да сторе?
Люти змии млада ша ма погубетъ."
Дуръ тога ми Уфренъ засвири песна
Шо умава као люта ракие,
Та си ума ду две люти змии,                                       520
Паднаха на земе-та као мертви,
Та искара Уфренъ потайну си ношче
И убоде ду две люти змии на сорце-ту,
Утъ техъ истекоха ду две крывави реки:
Една тече каде угрева,                                               525
Я друга-та тече каде заходъ.
Дуръ тога си на либе вели утговори:
„Фыркай, либе, да идеме на. наше-та земе,
Да си видишъ мое мила майка."
 Та си утиде на техна-та земе,                                    530
Утъ далечъ на майка си рука:
„Я излези, мале, да си видишъ тое мила сныха.
Да ли меса тя за мене?"
„Меса, сину, мощне си е харна,
Лу си заправи силна свадба,                                       535
Та си калесай сите крале и бануве,
Да ги гостишъ да ги поишъ."
Та заправи силна свадба,
Си калеса сите крале и бануве;
Свадба е траела три месеци.                                       510
Дуръ да им се свадба свырши,
Масторе свыршили и негува града,
Де си тури негува силна столнина.
Та заптиса сита земе да повеле,
Земе си повелеше и си свирка свиреше,
Да си жюмбушъ чини с прве-ту либе.                          545
Сова чуду ми е сторилъ Уфренъ юнакъ!
И е устаналу песна да се пее,
Да се помни негуву-ту бележиту име,
Утъ Бога зраве, утъ мене песна.                                  550