Тия древни жители на Балканския Полуостров сами се наричат  "шкипетари", което ще рече "планинци". Гърците са ги наричали в старо време "арванаси", отдето старите българи са зели името "арбанаси". Турците ги нарекли "арнаути", и в ново време с това име ги наричат всички техни съседи на Полуострова. В западна Европа са известни под името "албанци" и земята им - Албания.
        Турците заварили арнаутско население откъм западна Македония изобщо в тия предели, в които го е заварил XIX. в. Откъм север арнаутите под турската власт са направили широки нови завоювания.
        Още преди турското владичество трите големи западно-македонски низини: Костурска, Преспа и Охридска с долината на р. Черни Дрим са падали под властта на отделни арнаутски князове и по някога западно-македонската планинска верига, що отделя тия низини от коритото на Вардар, се е броила като граница между Албания и Македония(1). И Ами Буе туря Преспа и Охридско в пределите на Албания(2). При всичко това турското владичество заварва тия места  преимуществено с българско население.
         Турците наложили своето господство вyрху Албания още в края на XIV в. след голямата победа, която нанесоха през 1385 год. на Балша II. По-късно Гйорги Кастриот или Скендер Бег успял да освободи голяма част или средна Албания и водил упорита 20-годишна борба с турците (1423-1465) за албанската независимост, но не успял да спре голямата  турска сила, и след неговата смърт (1644 г.) турското господство на ново е възстановено в Албания.
        Още през първите войни на турците в Албания много първенци се турчили. Ние срещаме през XV. в. цял ред видни турски сановници от арнаутска влака. Сам Гйорги Кастриот е бил потурчван. Срещу него е имало в турските редове други потурчени главатари(3). И селското население в Албания, жестоко притискано от местните боляри, радо посрещало  турците и рано почнало да се турчи и да помага на новия завоевател(4). Вече в времето на султана Баязид II (1481-1512) ние срещаме арнаутски дружини, които правят опустошения в австрийските земи(5).  Това потурчане е имало голямо значение за българските етнографски граници в северна Македония. Потурчените арнаути, като народ от господствуещата вяра, не само че запазили своите позиции под турското господство, но могли да разширяват пределите си към беззащитните българи християни. Това разширяване продyлжава и до сега де по-силно, де по-слабо. С по-голяма сила арнаутският елемент почнал да се шири кyм Македония през втората половина на XVIII в. Тогава се въздигнали арнаутски независими главатари в Албания и правили нахлуване в Македония. В самите предели на Македония, в Скопие,  Тетово, Гостивар, Кичево, Охрид и други места, се появили полузависими паши от арнаутско потекло. Те насърчавали арнаутски преселяния в тия места, за да имат под ръка верни войници и срещу турците. Най-голяма мощ от тия арнаутски главатари достигнал Али Паша Янински, който се укрепил в кража на XVIII в. в Янина. Той завладял като независим княз освен голяма част албански земи още западно-македонските низини и още веднъж пределите на арнаутско господство стигнали планината Пелистер. Неговата власт от 1788 до 1820 год. е сyдействувала на арнаутското население да се укрепи в Корченско и да захване южния бряг на Охридското Езеро, от дето останалото българско население или избягало, или било избито в време на междуособиците.
        По-късно се повдига юначният арнаутин Арслан Бей срещу турската власт и съюзи с себе си много местни главатари от средна Албания заедно с Джеладин Бей Охридски. Тогава арнаутите опленили града Кожани  и други християнски места(6). През 1830 год. турският садразам Решид Паша унищожи арнаутските главатари с жестока ориенталска хитрина в Битоля, дето били повикани от него на госте и на преговори и вероломно избити(7). Скоро подир тая кървава разправа срещу турската власт се повдигна силният наследствен шкодренски владетел Мустафа Паша. Той  още през време на Руско-турската война 1828-29 г. дyржал съмнително поведение срещу турците, като кроил планове да основе самостоятелно княжество в Албания. След Одринския мир се оттеглил в Шкодра. Благодарение на политическото си късогледство той непомогнал на Арслан Бей и само след неговата пропаст излязъл открито срещу Рашид Паша. С многобройни арнаутски пълчища завзел Охрид и Прилеп. Негови съюзници били началниците на Скопие и Велес и на други по-дребни места. Той имал също така в Битоля съмишленици, дето Рашид Паша стоял с малка редовна войска. Край Прилеп станали кървави сражения между турците и арнаутите. Мустафа Паша бил надвит и потърсил спасение в Шкодра. Обсаден и там той се предал на турците(8).
          С това арнаутската сила била сломена и арнаутското влияне в западна Македония извънредно ослабнало. Турците преследвали арнаутите на всъде и помогнали за очистянето на българските земи от тях. Благодарение на тия събития било спряно арнаутското нахлуване в Охридската Котловина и в Преспа. Българите с радост посрещнали победите на великия везир, който се държал добре спрямо християнските общини. Много албански първенци в Скопие, Тетово, Охрид и Битоля или погинали, или избягали в Албания.
         Последни арнаутски движения, които имат влияние върху български земи на западна Македония стават в Дебър. През 1839 год. там се повдигна срещу турското правителство Дилит Бег, победен много бързо от турските  редовни войски(9). По-късно в гр. Дебър стават чести смущения, от които най-сериозни подир Руско-турската война. Турците ги усмиряли ту със сила, ту с хитрини. Те причиняват в оня край големи пакости на българското население и го принуждават към постоянно изселяне. През 1899 год. станаха нови арнаутски нахлувания от Малисория в Дебър,  които силно разориха българските села там. По други места в Македония само от време до време се преселяли арнаутски родове, 6ягали от кръвни отмъщения из Албания. Такива преселяния стават и досега. Плодородните низини на Македония много мамят арнаутите от планинистата и безродна Албания. Само воинската тегоба, на която се подлагат, когато дойдат в питомните поля, ги възпира от по-бройни преселяния. Арнаутите немогат да понесат дисциплината на турската армия и имат голяма омраза към редовната военна служба.
        Непотурчените арнаути, особено в източните области на Албания, били много зле изложени в време на всички последни размирици, затуй те се изселяли на българска земя в Македония. Много такива преселенци се  настанили към края на XVIII век и началото на XIX в Битоля, Лерин, Охрид и Солун. Помалко арнаутски родове има в Прилеп, Скопие и много други градове. Арнаутските преселенци в Солун са погърчени, а в другите градове са побългарени. Откъм охридската Гора (област по южния бряг на Охридското Езеро) и досега продължават такива изселяния в Охрид.  Бивали са отделни случаи, дето цели арнаутски християнски села са преселяни на българска земя, каквито са напр. в Леринско и няколко села в Одринския Вилает.

          Най-южните арнаутски поселенци в Македония се намират в долината на Бистрица. Там, дето гръцкото население като съсед на българите се свършва, начева се арнаутското. На гръцко землище в местността Копачар са отбелезани в статистиката на Верковича 5 села с арнаутски жители, именно Чурхли, Тривещ, Врашен, Кастрон и Сабонитор, смесени де повече де по-малкос християни гръци (10). Да ли наистина има арнаутско населние в тия села, нямахме възможност да установим. В описанието на Гребенскта Каза в същата книга не се споменуват арнаути,но мухамедани(11). Също така нема отбелязано арнаутско население в тия места и в статистиката на Ростковскй(12).
         В самата Костурска Котловина има едно арнаутско мухамеданско село, Сливени, на пътя от Костур за Корча. То е преселено в миналия век. Има неколко къщи арнаути мухамедани в ближното село Желино, но те се смъсили с тамошните помаци и са изгубили езика си. В Костур има около 50 къщи християни арнаути, преселени през XIX в. откъм Епир. Те са почти погръчени. Старите още говорят арнауски, но новото поколение си служи с гръцкия език. В височините на планина Вич има християнско арнаутско село Елехово, или Елово; жителите му са преселени от околността на Колоня в края на миналия век и са запазили добре езика си.
         На запад от котловината в долината на р. Девол, наречена Деволия, живеят българи и арнаути смесено, но последните преобладаватъ(13). Част от тая местност пада към Корченската Каза, част към Костурската, и част към нахията Биглища. По географическото си положение тя принадлежи на албанските земи. В средните векове се споменува често гр. Девол, като българска крепосте, но в тия места арнаутско население е достигнало още преди дохождането на турците. Още презе първата половина на XIV. в. византийски историци споменуват в Девол и близо до Костур албанско население(14). На същото място, в нахията Биглища, ги намира и Хаджи Калфа през XVII. в., смесени с българи(15). В началото на XIX. в. Пукевил отбелязва арнаутско-българската граница там, дето е тя сега. Паланката Биглища е била арнаутска, отвъд нея към Корча имало още българи. Областта Девол съставяла особна нахия, състояща от арнаутски и български села(16). Важна е бележката на Пукевила за с. Галища. Според предание това село се преселило отъ Костурско в Девол през XVII в. поради насилия на турците(17). Това показва, че през последните векове е имало пръселяния на българи в албанска земя. Вижда се ясно, че вододелните височини между горнототечение на Бистрица и на р. Девол отдавна са вече етнографска граница между българи и арнаути.
           В по-ранни времена може би е имало и други албански поселици в Костурската Котловина, но те са погълнати от българите. В Корчанско българското население още до миналия век е било много по-бройно от колкото е сега; част от него е прогонена през време на арнаутските размирици, друга част е поарнаутена, па и сега се арнаути. Там има в много чисто арнаутски села старци, които помнят български.
           По на север арнаутски колонии има в Долна Преспа. Те са дошли тук из Корченско в по-ново време и държатъ западния брег на двете преспански езера. Според събираните сведения от Пукевила в началото на XIX в. Преспа е била населена само с българи.(18) Арнаутските посоления в Преспа захващат с с. Търн или Терн, което лежи между коритото на Девол и Мало Преспанско Езеро, и продължават към север.
           Чисти арнаутски села са само Ракицка на южния край на малкото езеро и Винени на западния му брег. По-нагоре в селата Пъпли, Герман, Ръмби, Наколец, Любойно, Ървати, Крани, Асамати, Гърнчари, Козяк, Горна и Долна Бела Църква има арнаутско население, смесено с българско. В градеца Ресенъ има малко арнаути християни, които по сичко са вече обългарени.
           От Преспа и от Костурско арнаути са прескокнали в южната половина на Битолско Поле. В източните ребра на Баба Планина са разположени 4 арнаутски села Злокукяни, Канино, Кишава и Острец, а на изток от тех в равнината, на пътя от Битоля за Лерин, има мухамеданско (арнаутско-турско) население в селата Обсирено, Клабучища, Негочани, Лажец, Породин, Жабяни, Горно Егри и Долно Клещино, смесени с българи, а в селата Кишово и Горно Клещино без българи. Само селото Породин е чисто арнаутско. Другите села са двоезични, говорят и турски и арнаутски.
          В самия град Лерин има малко мухамедански и християнски къщи, дето се чува още арнаутски език, но първите постоянно се отурчват, а вторите обългаряват. На югъ отъ града по полите на планина Вич има арнаути в неколко села. В Долно и ГорноКотори са християни, смесени с българско християнско население и са подложени на обългаряване, в Бел Камен и Ногован са също християни с малка влашка примес. Последните две села са преселени из Епир из големото село Пилкадес в Коницка Каза. Около 1840 год. са дошли тук бел-каменци, а около 1860 год. негованци. Имало е по малко такива преселенци и в някои други села в околността, но са изгубили вече езика си. В Руднишката Нахия има 7 къщи арнаути християни в с. Инско. В съседство с християнската група има арнаути мухамедани в селата Въртолом и Плешевица и малко в с. Маала,смесени с турци.
            Югозападният брег на Охридското Езеро е заселен изцело с арнаути и то с незначително изключение мухамедани. Южният край е известен под името Гора, а западният— Мокра. Арнаутско население в тия места треба да е имало отдавна, защото още в 1328 год. се споменуват арнаути близу до Охрид, които се подчинили на византийците(19). Обаче до половината на XVIII вък там е имало и много българско население.
            В големите размирици, които са, станали през втората половина на XVIII в. и в началото на XIX в., българското население е изчезнало, а от арнаутско-християнското е останало малко, и то до сега се изселва в Охрид и Битоля. Много български родове в Преспа знаят, че са избегали от тия места в края на XVIII в.(20) През това смътно време е изчезнало и християнското епископство от тоя край. В кодекса на Охридската Патриаршия се намира подписа на Горо-Мокренския епископ Иоаким от 1761 год.(21) По-послешни сведения за това епископство немаме. Арнаутски опустошения са продължавали до 1832 год., когато Рашид Паша съсипа арнаутската сила под Шкодра. Охридският летописец бележи две големи опустошения по тия места. През 1805 год. арнаутски пълчища пленили целата околност на Охрид, а пръз 1821 год. тоя летописец пише: „во Мокреница се са запусти, сето имане го ограбиха турците (треба да се разбира арнаути мухамедани), а християните ги исклаха".(22) И до сега арнаутски пришелци из долината на Шкумба измитат българското население от западните части на Охридско. Доктор Мюлер, който е пътувал по тия места през 1837—38 год., свидетелствува, че село Фердово (Фъргово) имало смесено население от арнаути и славяни, и село Калище било чисто славянско.(23) Сега Фъргово е чисто арнаутско село, а в Калище има само 1 останала българска жъща. Изселянето на българите и до сега продължава от осталите две български села Радожда и Лин и не е далеч времето, когато целият западен брег на езерото ще бъде арнаутски.
            В градовете Струга и Охрид има доста семейства от арнаутска влака, но всички се турчат бързо по език.
            Арнаутското население от всичкия тоя край, за който говориме до сега, принадлежи на племето тоски,(24) което населява южна Албания до р. Шкумба. В градовете Струга, Охрид и Битоля и в некои от селата на битолско-леринския път има примес от севернитъ арнаути — геги, които добре се отличават на всъде от тоските.
         По на север се намира голема арнаутска група в Дебър, дето всички арнаути са геги. Областта Дебър завзима средната част от долината на р. Черни Дрим. Още преди дохожданетона Турците тук се срещнали двата съседни народи, арнаути и българи. Един от скендербеговит историографи пише, че когато Скендербег воювал с турцит, Долни Дебър бил населен с арнаути, а Горни Дебър с православни българи, които се отличавали с привързаността си към юначния противник на турците.(25) Същото положение на двата народа в главни черти срещаме и ние днес, с тая само разлика, че арнаутският елемент е завзел вече части и от Горни Дебър, а в Долния няма никакви следи от българи.
          Арнаутско население се е спуснало по Дрим до гр. Дебър, който е сега по преимущество арнаутски град. Кърчинските торбеши са спрели арнаутското нахлуване в планините. Чифлиците около устието на р. Радика спират арнаутите на юг. Целата планинска височина по западния брег на Дрим около притока
Булчиза е завзета от арнаути. Южното им разширение е спрено от торбешката група по Голо Бърдо, която загражда македонската граница от арнаутски наплив дори до Охридското Езеро. В средната част на Горни Дебър има само едно арнаутско село Биланца в Жупа. Много по на юг при изхода на Дрим от дебърските теснини срещаме една голема арнаутска купчина, която е заселена тук да пази прохода. Тая група се състои от 8 села,между които Велеща, поставено на пътя за Дебър, е най-големо и най-важно.
         Целият Горни Дебър е заплашен отъ поарнаутчане. Българо-мухамеданските села, които допират до арнаутски села, са вече двуезични. Торбешите сметат за гордост да се представят за арнаути. Жителите на селата Острени, Търново, Клене, Летен, Джепища, Ърбеле, Обоки, Макелари и др. предпочитат да се казват арнаути и да говорят арнаутски. Торбешите от с. Раица, най-южно от подримските потурчени села, говорят повечето арнаутски и се броят вече като арнаути. От друга страна християнското българско население се изселва много бързо от местноститъ Голо Бърдо, Поле и Жупа. От Голо Бърдо бегат главно в гр. Дебър и в Солун. Селата Вичища, Голейща и Писанки са били в началото на XIX. век български, преди 30 години били наполовин български, а сега са заселени от арнаути. Само в Писанки са останали още 3 български къщи. Арнаутите идат от Горица и от други по-северни места. Още по-силен е напредъкът на арнаутите в Поле. Българите са изчезнали през XIX век от северните села, а днес бегат от всички други поради страшните опустошения, на които са изложени. Село Граждани е било до скоро българско. Арнаути дошли малко преди 50 год. и сега те са болшинство. Има още 8 български къщи, които скоро ще бегат. В Жупа, ако и да има сега само едно село арнаутско, българското население постояно напуща тоя край, защото е притеснено от турците и торбешите. От Горно и Долно Елевци 25 къщи са преселени в Скопие, други в Битоля и в скоро време българското население ще изчезне. Българи е имало до преди 30—35 год. и в арнаутското село Балании и в турското Коджоджик, но са всички избягали. Тоя край е опустошен жестоко от арнаутските пълчища на Али Паша, които съсипали Божи Град в долината на р. Дрим към края на XVIII в.(26)Наблизо до Елевци е имало големо българско село Бежаново, унищожено в началото на XIX в. Само в Мала Река арнаутите още не са проникнали и то благодарение на торбешите от една страна и на обстоятелството, че тамошните български села са големи от друга страна. Но изселяване на българи има и от там.
        Повече към северо-изток, в горния край на местността Река, известен под името Голема Река, населението е само арнаутско. Тук има 23 арнаутски села, от които само едно, Дух, пада административно към Тетовската Каза. Повече от половина населението тук е православно християнско. Арнаутите в Голема Река са стари жители на местото. Между тех е имало българи, които са поарнаутенн. Реканите запазили по-дълго време вярата си, като били много скрити в тоя край. Потурчането им е усилено през края на XVIII в. и се е продължавало по-късно от половината на XIX в. Последно потурчане на повече къщи е имало около 1855 год. в с. Штировица, когато последните 30
хр. къщи са приели мухамеданството. Както от север така и от юг групата на реканите се допира до български села и населението е двоезично. Жителите от Беличица, и Киченица говорят добре български, но домашният им език е арнаутски. Също двоезично е населението на с. Дух. Това село е пръснато на широко по планинските височини, които делят коритото на р. Радика от коритото на р. Вардар. И без съмнение голема част от жителите му са от българско потекло. Ближните села Маврово, Леуново и Никифорово, разположени също в една котловинка между двете корита, имат двоезично население, но домашният език е български.
          Християнското арнаутско население от Голема Река се изселя. Особно е усилено това изселяне от 40 години насам. Порано жителите са се преселяли главно в Тетово и Цариград, сега много семейства бегат в България, и то в Самоков, Дупнишко (в Дупнишка Баня има повече от 30 къщи) и Кюстендилско. В с. Върбен е имало около половината на XIX в. 100 къщи християни, а сега има само 40.
         По на североизток арнауско население е завзело по-големата част от местността Полога която обхваща целото горно течение на Вардар. Това е разкошна котловина между Шар Планина и Суха Гора, която в ново време е наводнена от арнаутски пришелци. Турците са заварили тая страна, населена само с българи, и са основали големите турски колонии в Тетово и Гостивар да я пазят. Старите спахии са завладели плодородната низина около Вардар и са обърнали селата на свои чифлици. Само в ребрата на планините са запазили самостоятелни села. По всичките местни възпоминания, които се чуват още между населението, се вижда че арнаути почнали да се селят в Полога към края на XVII в. след австро-турските войни, които докоснали тоя край. Когато австрийските войски се оттеглили през 1689 год. и с тех заедно се дигнали християните от Призренско и Прищенско, станало е големо нахлуване от арнаути в Стара Сърбия, и тогава арнаутската вълна засегнала тия места по долината на Вардар. По-стари арнаутски селища ще е имало само около Качаникския и около Жеденския Проход, през който Вардар излиза в Скопско Поле. Тия са арнаутите, които руският безимен пътник отъ XVII в. поменува в околността на Скопие(27).
          Арнаутие завзели изпърво високите планински части около прохода, що води от Призрен за Тетово, и планинските височини около Качаникския Проход. През Жеденския Проход минали в Суха Гора и завзели целата планина. Обикновенно те се селили в български села и постепенно са изпъждали българите. Тоя процес се продължава и до днес. Българското население бега в Тетово, в Скопие, и по чифлиците в Скопско, а некои от по-ново време са избегали в Сърбия и в България. Особно се усилила арнаутската колонизация в Полог към края на XVIII в., когато в Тетово владели самовластни паши от арнаутско потекло, които нарочно докарвали арнаути из Албания.
         Арнаутите в с. Теарце са събрани от тетовските паши из Мат, Долни Дебър и Призренско, а некои са избегали из Дебър сами, да се избавят отъ кръвно отмъщение. Арнаутите в с. Доброще са дошли от Дебър и Люма, в с. Дълбочица са дошли от Дукачин Люма, некои викани от пашите, а други бегали от кръв. Българското население се изселило към Скопска Черногория. По същия път са дошли арнаутит в селата Стража и Кутлино. В последното село Абдурахман Паша довел арнаути в началото на XIX столетие и изпъдил българите, които се пръснали по околнитъ села.(28) Има и други начини на арнаутски преселяния. Нейде християните българи викали некой арнаутски род да ги пази от други арнаутски грабители. Заселеният род се разширил, привикал и други свои ближни и завладел селото. Такъв е случаят с с. Горанце.(29) В Жеденския Проход българи е имало до началото на днешнотостолетие.(30) Арнаути в тия места са придошли главно от Долни Дебър и Реч. Само плодородната низина около Вардар има чифличарско българско население. От половината на XIX столетие много бързо изчезва българското население из Гостиварската Нахия и се заместя с арнаути, или пък селата запустяват. Село Горно Фалищв до към 1860 год. е броило 30 кещи български; сега е пусто. Почти запустело е и с. Палатица.(31) Същото е и с Флорино и Чаиле. Арнаутите в с. Корито са доведени на местото на напустено българско селище в началото на XIX в. от тетовските паши из близоседната Река.(32)
          Изобщо казано арнаутското население в Полог постоянно се увеличава на сметка на българското и етнографският лик на местността бърже се менява. Сега вече половина от населението е арнаутско, и не е далечъ времето, когато българи ще останат само в добре запазените чифлици на некои силни бегове и в некои по-големи села, дето населението по-енергично може да се противи на арнаутските нахлувания.
         Голяма част от населението на Полог е двуезично. Българите от Долни Полог редом знаят арнаутския език, а на некои места той е почнал да си пробива пет и в семействата. В сещото време и арнаутите говорят добре български.(33) На много места е имало потурчеии българи, които се поарнаутили. В с. Падалище, на стария друм от Полог към Кичево, е имало малка турска колония сега поарнаутена.(34)
         От Дебър и от Полог арнаутско население е преминало в Скопско. Една голема арнаутска купчина се настанила на юг от Скопие, около Черни Върх и Китка Планина, и по течението на р. Тисовица достигнала до Вардар при началото на Велешката Теснина. В това место има 21 арнаутски села. Тия места сещо са заселени с арнаути през последните два века. Жителите на с. Алданци помнят, че родоначалникът им се преселил от към Гилянско.(35)
          От Река и от Полог арнаутите преминали в Кичево, дето завзели голема част от източните поли на Бистра Планина и достигнали до р. Заяс. Средоточно место им е големото село Заяс, около което са разположени другите села. То е и най-одавна заселено. Предполага се, че това преселяние е станало около половината на XVIII в., когато е разсипан Кнежинският Манастир. Арнаутите в с. Ягол са преселени от албанско село Блаце около 1830 год. Тогава са дошли и арнаутите в с. Туин. В с. Поповяни арнаути са дошли около 1840 год. из Дебър, а ония в с. Белица из — Река. Отделени от групата са селата Другоо и Сълп. Първото е на пътя от Кичево за Дебър, преселено през 1860 год. от към височините на Бистра Планина. Сълп е посолено на прохода от Кичево за Демир Хисар околоначалото на XIX столетие. По-напред таме имало българско село, което запустило в нъкои размирици. Землището му стояло дълго време празно. Спахиите го предлагали на българите от с. Църско за нищожна цена. Те не го взели. Тогава спахиите докарали там 8 къщи арнаути и от тех станало сегашното село, което държи в страх и трепет целата българска околност. На изток арнаутското движение е спрено от потурняшките села. Обаче тия села са подпаднали под силно арнаутско влияние и сега селяните в Примка, Сърбица, Бачища, Папрадища и Стреголища са двуезични. Благодарение само на ненавистта между арнаутите и потурняците, смесени женидби между тех не ставатъ, освен в редки случаи, и това е спазило тия потурняшки групи от съвършено поарнаутяване.
         Арнаутският натиск в Кичево е много силен в днешно време и причинява бързо изселяне на българи от некои села. Особно е запустено Горно Кичево. Там имало големо българско село Стрелци, запустено около 1830 год. В Цервовци и Жубрино българите изчезнали окончателно към 1850—5 год.; в Сърбица и Бериково те изчезнали към 1870 год.; в Староец и Требино — към 1898 год.; в Дълбоки Дол последната българска къща се дигнала през 1892 г., в Речани Заяс останали сега 4 български къщи, а в Шутово — само една. Едни отишли в Скопие, други в Битоля, мнозина се изселили в Сърбия и България.
          От Кичево арнаути преселенци се спуснали към Битолското Поле през Желъзничка Река (Демир Хисар). В тая местност срещаме отделни арнаутски села. Високо в Крушовската Планина арнаути живеят в с. Кочища, смесени с българи. Низко в полите на планината арнаутско е с. Прибилци, сега център на нахията Демир Хисар. Арнаутите в последното село са преселенци от към половината на XVIII в.
         В планинските върхове, които ограждат горното течение на р. Църна, са пръснати 9 малки арнаутски селца: Старо Змирнево, Снегово, Обедник, Църнеиц, Суходол, Мургашево, Пресиле, Търновци и Дървеник. В планинския проход, на пътя от Охрид за Ресен, има малко арнаути, смесени се българи мухамедани, в с. Буково. Те дошли към края на XVIII в. на това место. Част от българското население било изпъдено, а други приели мухамеданството и останали дома си.
         Една особна купчина съставят арнаутите в Гяватския Проход, на пътя от Битоля за Ресен. Тука те живеят смесено с българи в селата Кажани, Рамна, Лера, Доленци, Чекърчи и Диово, има 8 къщи и в влашкото село Търново. Тия арнаути, както и ония в Буковския Проход, са настанени тук през XVIII ст. за да пазят прохода. В Нижо Поле има малко арнаути христяни. Също и в Крушево; и на двете места те са
почти овлашени.
         В Битоля има доста много преселени арнаути геги, също и в Охрид, но те или са вече отурчени, или скоро ще се отурчат.
        В Прилепската Каза има една арнаутска купчина на пътя за Кичево в началото на прохода Барбарос. Тя се състои от селата Норово, Албанци, Върбоец, Горно Житоше, Дреново, Саждево, Якреново, Борино и Белушино. Малко на страна в полите на Бабуна Планина се намира арнаутско село Десово и смесеното с българи Браилово. Целата тая арнаутска колония е отдавнашна — по-стара от XIX в. По-точни данни имаме за арнаутите в Браилово. Около 1750 год. браилският спахия повикал двама арнаути като пазачи на чифлика. Те довели своите семейства и се заселили там. По-късно дошли при тех още две семейства. От тех се наплодили сега до 18 къщи. Вероятно подобно е произхождението и на други некои арнаутски заселеници. В всичкит арнаутски села е имало и българско население. Нейде то е изселено, а по нейде има още малки останки.
           На изток от Бабуна Планина в Велешката Каза има едно арнаутско село, Согле.
           През XIX в. нема новодошли арнаутски преселенци както в Демир Хисар, така и в Битолско Поле, като се изключат некои отделни родове, които бегатъ от кръв и търсят место в по-старите арнаутски села.
          Последня арнаутска група на македонска почва е оная около планина Кара Даг или Црна Гора. Качаникската теснина е цела арнаутска. На изток арнаути живеят в селата Блаце, Брест и Стрима, разположени по най-високата част на Црна Гора. Щом планината завие към север, арнаутското население обхваща вече не само планинските височини, но слиза в полите на планината и захваща низината дори до главния път който води от Скопие през Куманово за Враня. Арнаути са захванали сега важния проход между Скопие и Куманово с селата Асан-бегово, Моянци, Орланци, Брущица и Никищан. По-нагоре са досегнали гр. Куманово и вътре в града между турското население има значителна арнаутска примес. На север от Куманово арнаутите пръминали на некои места железната линия и отделни преселенци отишли още навътре в българска земя. Мутилово е арнаутско село близу до р. Пчиня. По-нататък има малко арнаути в Козяшките села Конярево и Макреш.
        Тая арнаутска група е била продължена на север и е обхващала целата Голак Планина между Прищина, Враня и Лесковец. Имало е арнаути и по на северъ в Ястребац Планина. Само низините около Българска Морава били запазени с българско население.(36) След руско-турската война тия места се отстъпиха на Сърбия и арнаутското население се изсели из тех.
         Всички местни сведения сочат, че арнаутско население е завзело тия места след австро-турските войни въ края на XVII в. Големият арнаутски наплив от средна и северна Албания, който обхванал Метохия и Косово Поле след съдбоносното сръбско изселяне, достигнал до Църногория много рано.(37) Немският пътувач Хан се научил от самите тамкашни арнаути, че са преселени след австрийските войни;(38) при все това той предполага, че по планинските височини може би ще е ималостаро арнаутско население, изтикано из долините още при славенските нахлувания(39). Инак ученият немец немогъл да си обясни, защо силните арнаути живеят по безплодни планински височини, а слабите сърби в Косово Поле и българи в долината на Морава и на Пчиня завземат плодородните места. Сега ние лесно можем да си изясним това нещо. Арнаутите не са могли да захванат низините по две съществени причини. Едната е, че земята в тия низини принадлежи на силни бегове и селата са чифлици. Беговете са пазили, па и до сега пазят енергически християнското славянско население сръщу арнаутските нахлувания. Втората причина е, че самите арнаути са избегвали да слизат от планините за да не подпаднат под турската власт и изгубят своята независимост и свобода за грабеж. Само голема нужда кара арнаутина да напусне планината, когато неможе да граби.
          Според народни спомени още през XVII в. арнаутски пришелци нападнали Църна Гора, разрушили българските села и прогонили населението от височините. Християнското население завзело полите на планината.(40) Много преселенци по онова време надошли от Сиреница, Призренско, от Качаник и други места около Шар Планина.(41) Арнаутите населили изпърво най-високите места и от после постоянно слизали към низките. В с. Брест българи имало до началото да XIX в.(42) В Люботен арнаути навлезнали в край на XVIII в. и сега почти са изтикали българското население. В Църногория българското население имало некои особни права, носило оръжие и затова се възпротивяло с сила на арнаутското нахлуване. На изток към Кумановско арнаутите слизали през целото XIX столетие към равнината, слизат и до ден днешен. Турското правителство насърча това преселение, като иска с арнаутите да направи преграда между Сърбия и Македония. В ново време арнаути дохождат мирно в българските села, купуват си малко место и се заселят. После с разни притеснения и насилия отпъждат българте и завзимат безценно земята им. Дохождат нови арнаутски родове и поарнаътяват селото. Така е станало с с. Ваксинци,(43) така и с други села в полите на планината.
       Всичкото арнаутско население от тая група е мухамеданско. Според бележките на Хана арнаутите са дошли тук мухамедани,(44) а според други предания между новодошлите арнаути имало католици, които после приели мухамеданството.(45)

          Арнаутите се отличават много добре от другите народи на Полуострова, както по език, така и по снага и нрави. Доказано е сега, че арнаутският език е древният език на илирите, смесен с много латински, славянски и гръцки думи. Арнаутинът се придържа много чвърсто о бащиния си език, но когато се отдели от дома си, от гъстата албанска маса и падне между други чужди хора, той лесно изучва чуждия език, жени се на чужбина и децата му вече губят бащиния си език. По такъв начин голямо множество арнаути са се губили и сега се губят  между другите народи. Рядко ще има в европейските владения на Турция град, дето да няма отурчени мухамедански арнаути, или  огръчени и обългарени християнски арнаути.
          Арнаутското население живее преимуществено в планински места, в села, разделено на големи родове, които постоянно враждуват помежду си и се  съединяват само в крайни случаи, когато се заплаши свободата им.Техните села са бедни. Само родовите началници имат каменни кули,  всякога добре въоръжени. Арнаутското население и в Македония се държи яко за своето старо родово управление и недопуща турската власт да наложи ръка на него. Оттук произлизат постоянни борби между турската власт и арнаутските родоначалници, - борби, на които сега  центрове са Дебър в Македония, Ипек в Стара Сyрбия и Шкодра в Албания. В гъстонаселените арнаутски местности арнаутите нито дават  войска, нито плащат военен данък. Отделните малки купчинки, що са се пръснали до вътрешността на Македония, са вече подчинени на турското правителство, но в Дебър турските власти стоят само за очи.
          Арнаутското население в Македония представя добра груба сила, с която властта може да си служи за омаломощяване на българското население. Арнаутите са страшилище за българските земи до Битоля и Скопие. Постоянните разбойничества и грабежи са съсипали благосъстоянието на цялата околност на Шар. Обаче като политически фактор арнаутското население в Македония няма значение.(46) Останали без своя книжнина, без особена национална вяра, арнаутите непредставят политическа единица. Мухамеданското множество е приближено към турската власт само заради облагите, които получава от нея, но мухамеданите арнаути ненавиждат турците и в случай на по-голяма външна опасност няма да свържат съдбата си с съдбата на турското господство. Ако друга сила би  получила надмощие, арнаутският елемент би й служил така, както служи на турците, както е служил цели векове на римляни, гърци, българи и сърби, стига да се незакачат вътрешните народни традиционални уредби на арнаутската община.
         В границите на Македония арнаутите нямат национално училище. Християнските арнаути около Лерин, в Битоля и Солун признават гръцката църковна власт и си служат с гръцките училища. Християнското население в Река признава българската църковна власт и има български училища. Мухамеданите си служат с турски училища. Такива обаче  има само в градовете.
          Арнаутите и в Македония се разделят много внимателно на геги и тоски. Гегите, които захващат Шарската покрайнина, са по-диви и по-жестоки от тоските. Гегите общо вземено имат ръст по-едър от среден, кокалеста глава с четвъртито чело и издадени кости над очите, имат обикновенно руси коси, дълъг остър нос и настършени редки мустаци. У тоските преобладават тъмно-кожи и тyмно-коси типове. Арнаутинът има грациозен,  често театрален вървеж, с какъвто се отличават и други горци.
          Арнаутинът необича тежкия продължителен труд. Само голяма нужда го кара да се улови за рало и за мотика. По присърце му е скотовъдството. Ако има възможност, всеки арнаутин предпочита да се храни с грабеж; в  случай на нужда отива на чужбина и търси навсъде по-лесна работа. Жените в дома работят земята. По цялата турска държава арнаутите се срещат като гавази по богатите кyщя, като пъдари по селата и  чифлиците и като заптии в конаците.
 
 
 

Народите в Македония	Българско население по кази	Арнаутско население по кази

--------------------------------

1. Макушев, Историческiя разьiсканiя, 52; Флоринскiй, Юж. Славяне, I.26.
2. Ami Boue, DieEuropaische Turkei, I. 53-54.
3. Hammer, G.d. Os. Reiches, I. 285, 289, 460, 538.
4. Макушев, Историческiя разьiсканiя,113, 125-126.
5. Hammer, G.d. Os. Reiches, I. 639-640.
6. Веркович, Топограф.-етнограф. очерк Македонiи, 139.
7. Urquhart, Der Geist der Orient, I. 208-211.
8. Urquhart, Der Geist der Orient, II. 227-236.
9. Охридски летописни бележки, 32.
10. Веркович, Топограф.-етнограф. очерк Македонiи, 228—331.
11. Все там, 204.
12. А. Ростkовсkiй, Распредeленiе жителей Битолскаго Вилаета по народностям и вероисповеданiям в 1897 году. Живая Старина, г. IX, вьiпуск I. стр. 103 -104.
13. География на Корча и околността й, превод от гръцки. Книжици за прочит, VIII-X. 190.
14. Макушев, Историческiя разьiсканiя,41; Hahn, Albanesishe Studien, 318.
15. Споменик, XVIII. 47.
16. Pouqueville, Voyage de la Grece, III. 33, 34, 42.
17. Все там, III. 27.
18. Все там, III. 72.
19. Макушев, Историческiя разьiсканiя,41.
20. Битоля, Преспа и Охридско. Сб.М. IV, 30, 95.
21. А.Шопов и Г.Стрезов, Кодекс на Охридската патриаршия. Сб.М. X. 569.
22. Охридски летописни бележки, 6,16.
23. D-r Joseph Muller, Albanien, Rumelien und die Osterreich-Montenegrische Granze, Prag, 1844. стр.69.
24. Weigand, Die Aromunen I, 58.
25. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, 93.
26. Ali Pascha von Janina, Berlin, 1821, стр.33.
27. Сирку, Описанiе Турцкой Имперiй, 38.
28. Материали, 437, 439, 446-447.
29. Все там, 448.
30. Там, 451.
31. В. "Новини", год. II бр. 12, 13.
32. Материали, 460-461.
33. Материали, 463.; в."Новини", год. II бр. 17, 60.
34. Материали, 466.
35. Все там, 523.
36. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1868. стр. 45, 65.
37. Материали, 551, 555.
38. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1868. стр. 70.
39.Все там, 71.
40. Материали, 536.
41. Все там, 534, 539-540.
42. Материали, 542.
43. Все там, 553.
44. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, Wien, 1868. стр. 71.
45. Материали, 555.
46. Weigand, Die nationalen Bestrebungen der Balkanvolker, 10.