МИТЪТ НА ПАНСЛАВИЗМА И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ

                                                                                                                                                                                                    

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
    Нека читателят обърне внимание на това, което става с промяната на ударението при думите слово и слава:

                     

 

 

 

 

 

 
Слòво – слòвен (народ),  слòвенски (народ) и с промяната: словò- словèн(народ), словèнски (народ);

 слàва – слàвен (народ), слàвенски (народ)  и с промяната: славà-славèн (народ); славèнски (народ);

слàвян – слàвян (народ), слàвянски (народ) и с промяната: славян-славян (народ) – славянски (народ).

Веднага става ясно, че от прилагателните словен и славен, става трансформация на прилагателните в “етноса” словен и славян.

Всичко това е игра на думи, но издава, че езика на българите е слòвен, (идващ от думата слòво, затова в Библията има „в начале бе слòво”), и оттук идва слòвенския език и с тази теза Кирил е доказал, че българския език е също от бога (народ носещ божественото слово), и затова е разбил триезичната догма. Тук смисъла е такъв, че тези които не носят словото божие са НЕМИ (от ням-безгласен) и за това българите са нарекли неслучайно изменниците на Атила - остготите и с думата немци. Едва ли в тези времена папата е впечатлен от думите, че слънцето свети за всички и че на всички езици може да се слави бога.

НАЧАЛОТО НА ДОКТРИНАТА ПАНСЛАВИЗЪМ

 За пръв път думата славяни – в смисъла на етнос, влиза в  политическа употреба през 1593г., като дотогава „slavi” е всъщност -„sclavi (означаващо роби от латински) и тази дума се използва във византийските извори. Всеки изследвал проблематиката на древната българската история е установил, че няма НИТО ЕДИН роден или чужд извор, който да говори за покръстването на два народа -  т. нар. “славянски” и български,  а се говори само за българи и български народ (за повече подробности виж в интернет “ Колко народа покръства Борис “ от Никола Църцаров). Няма византийски извор,  в който при преговори да се сключва договор със “славяно- българска държава”, а винаги се говори за българи и България.  Също така няма нито един чужд или наш извор в който да се споменава за ПРАбългари и ханове , а навсякаде се говори за БЪЛГАРИ и владетелят на българите. Само един пример в тази насока е достатъчен. На колоната на Омуртаг пише накрая КАНА СУБИГИ ОМУРТАГ, което не пречи на нашите известни историци правейки “академично издържан” превод от старогръцки да го обявят за колоната на ... ХАН (???) Омуртаг. Колкото до термина СКЛАВИ от византийските извори, то той се е използвал от църковниците-хронисти в смисъл на “роби”, “светлокоси роби”, или “нечестивци”, с който са наричали не изповядващите официалната християнска вяра-арианите. Според възрожденеца Марин Дринов, както и д-р Ганчо Ценов (и до сега обявяван от официозната  историческа школа за “фашизоид”, “прекален патриот” и пр.) славяните са всъщност траки. На подобно мнение застава и изследователя Йордан Табов. Интересен факт е, че антропологическите черти на т. нар. “славяни” и траките е смайващо еднакъв. Изследователите са на мнение, че след покоряването им от Рим траките започват да бъдат наричани и  “склави”, а част от тракийските племена се изтеглят на север и след векове нахлуват обратно на Балканския полуостров, но вече назовавани като “склави” (светлокоси роби) и “нечестивци” от църковниците-хронисти. Българската история от 866 г. когато се налага насилствено официалната верска доктрина на Византия (т. е. през 866 г. Борис провежда препокръстване) та чак до наши дни е била фалшифицирана от гръцките хронисти,  българските и руски църковници, и  чужди историци в по-ново време  в услуга на панславизма. Странно защо в учебниците по история няма нито една автентична рисунка на “славяни” или “славянски войни”, така добре описвани иначе от византийците?  Изображението на славяните в нашите учебници са  “съвременна” (???) рисунка (виж например учебника по история за 5 клас на изд. “Просвета” прил. № 1). Освен това никой поклонник на славянската идея не може да обясни откъде идва “етническият бум” при т. нар. славяни, като през същия период в Европа са засвидетелствани няколко чумни епидемии включително и в местата обитавани от “славяните”. Историците така и не успяха да открият автентично „славянско” селище а посочените като такива са само от предположения. Славянската идея е възприета от българската интелигенция през началото на XIX век в периода на българското Възраждане под влияние на умелото руско внушение и манипулиране на историческите факти, като начин за разграничаване от гърците и турците. През периода на турското робство както е известно Вселенската патриаршия (доминирана винага от гърци) не признава българите за отделен народ, а ги нарича “румелийски” народ, което се възприема и от Османската империя. Богослужението е само на гръцки език и българите са абсолютно онеправдани, а политиката на асимилацията над тях, е както от турска,  така и от гръцка страна, като погърчването на българите е било приоритет за гръцкото духовенство. Не трябва да се забравя, че панславянската идея от самото си начало лансира и обслужва чужди на българите идея, цели и политика. Показателно е, че тя започва като така наречената ИЛИРИЙСКА ИДЕЯ, формирана на етапи. Същността й впоследствие има политически адрес и най-кратко има за идея, че с името илирийци се наричат всички народи, населявали в античността земите, които през средновековието били „славянски”. Илирийската идея става платформа на всички участвали в плана за „освобождението” на всички балкански християни – т. н. „южни славяни”. Папа Климент VIII подготвя военен съюз между Испания, Австрия и Полша за война срещу Османската империя, предвидена за 1593г. На 14 април 1595 г. австрийският император провъзгласява, че приема под своя защита християните в Босна и съседните й земи.  По това време той още не говори за освобождение на всички „славяни”. За създател на илирийската идея се сочи Винко Прибоевич със издаденото от него през 1532 г. във Венеция „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”,(забележете думите слава и славяни!!), която търси идеологическа формула, за да оглави „славянското” множество, изгубило държавната си независимост при падането на българското и сръбското царство. Но ренесансовата илирийска идея е изпълнена по онова време с конкретно политическо съдържание -  подготвяната война срещу Османската империя. Илирийската идея има обединяваща за времето си сила и емоционален ефект, но изпод нейното покривало възкръсват лични и народни претенции. Така например албанските старейшини започват да подготвят кореспонденцията си с печат, в който има герб с княжеска корона. Пак по това време се появява и една късна преработка на Душановото законодателство, появяват се самозвани потомци на стари владетели: Комнини, Църноевичи и др.

            Тук е интересно, че никой не говори за древния български народ, за неговите исторически заслуги , а той се подрежда някъде в “славянското множество”. Особено силно въздействие върху представите на съвременниците оказва амбицията на генерал Охмучевич, родом от Дубровник, пълководец в испанската флота, който съумява да се сдобие с поредица фалшифицирани грамоти и привилегии, като се изкарва потомък на деспот Хрельо (същият, който е погребан в Рилския манастир!). По негова поръчка, се изготвя мистифициран сборник с гербове уж от времето на Душан, в който придобива визуален образ идеята за Илирия, уж осъществена в миналото от Душан, цар от „словенска” кръв, който заповядвал на десет кралства.  Гербът на този „блестящ” според Охмучевич император е съставен от гербовете на всички земи които е владял. Този сборник с гербове, отнесен от специалистите  към 1595 г., окончателно формира илирийската идея, като идея за възкресяване на Душановата империя, състоящо се от десет кралства! Тук на добре запознатите с историята на Балканския полуостров, ще се стори доста странно защо да не се възстанови Симеоновата България например, а именно Душановото кралство?  Ако се види картата на двете империи веднага става ясно, че Симеоновата е по-стара и освен това два пъти по-голяма от Душановата (включвала е целите днешни: Румъния, Сърбия, България, Македония, 80 % от днешна Гърция, Източна Тракия и Албания с площ от 500 000 кв. км.). Ако пък сравним в културен, военен и цялостен  исторически аспект ролята на двамата владетели в тогавашния свят, то превъзходството на цар Симеон е видно във всички направления, а по блясък и международен престиж Душановата просто бледнее.

Но тук нека припомним началото на възхода на Душан и това как крал Стефан Урош  побеждава с измама цар Михаил ІІІ Шишман, което  сръбските историци премълчават. На 27 юли 1330 г. при с.Шишковци до гр. Велбъжд (днешен Кюстендил), се сключва временно примирие между българите и сърбите, заради идващия голям църковен празник - рождението на Св. Богородица. Цялата нощ на 27/28  юли сръбския крал се моли на Богородица да му прости греха който  е намислил да извърши. На другия ден българите са разпръснати извън своя стан, като събират храна и дърва, и тогава са нападнати вероломно от сърбите. Нападението се  води от  синът на Урош- Стефан наречен по-късно Душан и резултатът е 15000 избити българи. Цар Михаил Шишман е тежко ранен и пленен, като умира от раните си донесен от победителите в нозете на триумфиращия им крал, а според друга мълва предавана сред народа, е обезглавен пред крал Стефан Урош за назидание. След тази “блестяща победа” (възхвалявана и до днес от сръбските историци) Сърбия бележи своя възход и става империя при крал Душан. Този възход е мимолетен и трае само няколко десетилетия, и скоро османските орди го смазват и разбиват, когато сърбите са най-силни и самонадеяни (но и това се премълчава от сръбските историци). Но в главната си политическа посока Илирийската идея я виждаме след близо 300 г., осъществена като Югославска федерация, (с енергичното руско-съветско съдействие), повтаряща почти границите на..... Душановата империя и за малко да погълне и “братска и словенска България”, с основна идея българите да се сърбизират.

Окончателно „славянската” идея се формира  под перото на абатът от Млетския орден дон Мавро Орбини от Пиза. През 1601 г. Мавро Орбини  написва по поръчка книгата „Царството на славяните” (прил.№ 2). В нея на българите са отредени 77 печатни страници (от 397 до 474 страница). Книгата има дълго заглавие: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (роби)” .. и още в заглавието: ... „и преди всичко се гледат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България”. Веднага прави впечатление, че в книгата  на българите е отредено последното място, а Орбини възприема сборника с гербове на генерал Охмучевич за автентичен (?!) и от него възпроизвеждаа гербовете на „словените” владетели на „южнославянските държави”. Така в началото на българската история е отпечатан гърбът на българите от епохата на държавната им независимост – медальон с коронован изправен лъв (прил. № 3). Малко по-късно, сърби руси и албанци ще присвоят българския  двуглав орел  като свой царствен герб. В книгата си Орбини помества и две “осъвременени” според неговата визия рисунки на това как са изглеждали славните славянските войни (прил. № 4).

Военният план от 1595 г. на Австрийската империя, се осуетява, а после и забравя. Но личната заинтересованост на Орбини е в пристрастието му да изтъкне Дубровник, като водеща „южнославенска” сила а рода на покровителите си – Бобалевич (странно име за сърбин или хърватин), като велик и мъжествен род с дълбоко патриотично минало имащ значителна политическа мощ и слава. Така в началото на книгата си Орбини започва с посвещение към благодетеля и поръчител на книгата: „Посвещение до негова Светлост, почитаемия монсеньор....” и после: „След като написах тази история на славяните по настояване на Ваша Светлост, при всичките улеснения и удобства, които щедро ми предоставихте, за да я доведа докрай, струва ми се, че сега е мой дълг да Ви я посветя преди да я публикувате – понеже е Ваше дело...” и пр. хвалебствия.

            И непредубедения читател ще разбере, че има нещо доста странно и съмнително в тази история, която се възприема и до сега от историческата ни наука като безспорен исторически извор, а шовинистичните залитанията на автора, се определят „като проява на горещия му славянски патриотизъм”, според наши и чужди специалисти историци и  т. нар.слависти .

            Така Орбини с лека ръка изкарва Скандинавия – люлка на „славяните”, за който народ се сетим, той е „славянски”: славяни са ...скитите, готите, амазонките са сарматки, което ще рече, че и те са „славянки”. Словени са победили Александър Македонски т.е. и той е славянин. Славяните са воювали с всички народи по света (?!), нападали Персия, властвали в Азия и Африка, воювали с Египет, накрая надделели над Римската империя, като завладяли много нейни земи. Или както „духовито” предлага сръбския изследовател Н. Радойчич, тази част от историята на Орбини можем да озаглавим „Словени са всички и навсякъде”.

            Така още целият Илирик отдавна е „словенски”, мнозина от папите, Свети Йероним, и пр. Орбини внушава, че сърцевината на славянското единство, е словенското им писмо и език. В книгата са дадени  в образци и двете „словенски” азбуки – глаголицата и кирилицата. Но тук се получава нещо странно - той сочи католическия Св. Йероним за създател на „славянското” глаголическо писмо, наречено „буквица”. На него приписва и съставянето на „славянското” богослужение (?) и навсякъде българския принос липсва, а  за делото на Кирил и Методи не става и дума.

През 1595 г. Русия още не е Велика сила и не е съпричасна на илирийската идея, а отскоро е завладяла Казан, и е покорила волжките българи, за които Орбини не казва нищо. Ще минат само 100 г. и илирийската идея ще продължи да се развива като панславянска доктрина,  лансирана от гръцкото духовенство със сръбско “посредничество” на Петър І Велики. За известно време тя ще има формата на т.нар. гръцка идея при руската императрица Екатерина Велика с идеята, че Русия, като най-голяма „славянска” империя трябва да покровителства всички „славяни”, и да ги освободи от турците, както и да възстанови Византия. Според плана синът на Екатерина Велика, който говорил зле на руски но затова пък на отличен  гръцки (защото е възпитаван от гръцки придворни велможи) трябвало да стане император на вече възстановената Византийска империя.Никъде в този план не се споменават българите, камо ли да става и дума за освобождението им.

Руското печатно издание на „Царството на славяните”, излиза в Петербург през 1722 г. по „повелението” на император Петър І Велики под заглавие: „Книга историография початия  имене, славы и разширения народа славянского....” и пр. Твърде показателно в него е това, че книгата не е превод на пълния италиански текст, а е съкратена „адаптация” направена на руски език от.... сърбина граф Сава Владиславович – деен дипломат, най-близък съветник на император Петър I, в балканската му политика. Най-вероятно това ще да е човекът дал идеята на Петър І  Черно море да стане “вътрешно руско море”, а Русия да завладее всички “славянски” земи и даже целия свят. Тук ще припомним, че при един друг предшественик на Петър също  намираме сръбска връзка и влияние. През 2005 г. в излязлата в Белград книга “Истината за Иван Грозни” от руснака Вячеслав Манягин  и младия сръбски учен Деян Танич се изследва генеалогията на Иван Грозни и се установява за негови сръбски предци по три линии. Най-известната и сега на науката е по мъжка линия, като бабата по баща на Иван Грозни – София Палеолог е била правнучка на деспот Деян и Теодора Неманич, сестра на ... крал Душан (!). Бабата пък на Иван Грозни по майчина линия е сръбкинята Ана Якшич, дъщеря на войводата Стефан Якшич. Ана Глински (Якшич) е изиграла според авторите много съществена роля във възпитанието на малкия Иван Василевич. След като останал от малък без родителите си Елена и Василий, грижите за него поела бабата по майчина линия и тя го е запознала със сръбските традиции, пише сръбския учен. Вячеслав Манягин с множество аргументи  “доказва”, че разказите за Иван Грозни като бездушен тиранин били абсолютна клевета и измислица. В типичния за руския шовинизъм стил, Манягин описва как при Иван Грозни Русия устояла на “полската агресия”, а на изток и юг “ увеличила” територията и населението си с почти 50 %. Тук бихме припомнили обаче на въпросните автори, че това става за сметка на Волжка България  (за нея разбира се не става и дума във въпросната книга), която в три поредни тежки зими спасява гладуваща Русия на Иван Грозни, като му доставя така необходимото жито.  След  като русите се съвземат от тежките зими, Иван Грозни предриема  венен поход до Казан и на 2 октомври 1554 г. след дълга обсада го превзема, като избива 190 000  жители на града и заграбва съкровищата на българските владетели(явно на такива добродетели го е научила  сръбската му баба, а агресията спрямо другите е просто “разширение на територията”). За да оправдае похода си до Казан  пред света, Иван Грозни разпространява лъжата , че е превзел някакво татарско ханство на доскорошните потисници на русите. Тази политическа линия по странен начин ще бъде продължена и от Съветския съюз след 1920г., а Комунистическия интернационал( доминиран от СССР) ще я  “дообогати” със зловещото си решение от 1934 г. за образуването на “македонска” нация. Но да продължим със загрижеността на Руската империя за славянството. На 7 март 1711г. в Успенската катедрала в Кремъл, в присъствието на Петър І е прочетен Манифест за обявяване война на Османската империя. На 13 март е издаден втори Манифест до ... “всички християни от православната гръцка и римска вяра в  Сърбия, Славония, Македония, Босна, Херцеговина и особено Черногорците, да  се присъединят към нашата армия и се сражават с оръжие в ръка” и  се съобщава , че Русия иска “... да ги освободи от езическата тирания”. Както  забелязваме отново не става и дума за България и българите, защото целта явно не е нейното освобождение а завладяване и заличаване. Затова много преди манифеста тайни руски емисари кръстосват балканите и разпространяват слуховете, че Русия е “безкористна освободителка” и това ще продължи и по-нататък в руската а отпосле и в съветската политика.

 Българските църковници през XVIII век, не са могли да четат историята на Орбини в нейния  оригинал на италиански език. Паисий Хилендарски намира екземпляр от руското  “адаптирано” издание в библиотеката на сръбската архиепископия в Сремски Карловци по време на краткия си престой там през 1761 г., и широко се ползва от него като сигурен източник (!?). Затова и неговата история е логично да е озаглавена „История  славянобългарска”.

            Защо обаче официална българска историческа наука  и до сега  премълчава и не забелязва, че историята на друг католик- францисканския монах Блазиус Клайнер издадена година по-рано от Паисиевата -  в 1761 г. е озаглавена  „История на България” и в нея липсват тези “славянски” залитания и акценти? В тази книга за славяни се споменава мимоходом точно 11 пъти и то като за  съпътстваща и незначителна роля, на хора увлечени от събитията в които водеща роля имат българите. Също така първото печатно издание на  историята  на Христаки Павлович , която всъщност е преработка и допълнение на Паисиевата е издадена през 1844 г. и е озаглавена   “ЦАРСТВЕНИК или ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ”( но не и славяно болгарская,  прил. № 5)

            Прави впечатление, че при описанията на събитията в книгата на Орбини поради пристрастие или нещо друго, българите са представяни като разорители, грабители и убиващи жестоко! В такава светлина се описват цар Калоян и победите му над латините, както и на цар Самуил над гърците. В описанието за сърбите и византийците обаче, думите употребени за българите, като „жестоко” и „разорение” са спестени, даже  напротив -оръжието на сръбската войска преди битката с българите при Велбъжд  “..блестяло на слънцето “...  Също така прави впечатление, че за Василий ІІ не се споменава, че бил наречен “Българоубиец”, заради безчовечността и жестокостта си към пленените български войни, а просто... “ромеите победили и пленили 15 000 българи, на които императорът заповядал да извадят очите”. Колко простичко казано, сякаш това не е нищо особено, а е някакъв дребен факт. Тук липсва и дума например,  за достойнствата  на цар Иван Асен ІІ  прочул се с благородството си, като освободил  гръцките  войници след победата му при Клокотница през 1230 г. В описанията си Орбини стига до абсурди като  заявява , че “....българите се възгордели повече от всякога, защото вкусили от радостите и богатствата на латинците(!?) и като завзели някои техни земи, веднага продължили напред..” и още  за българите “..този тъй  войнствен народ да не е показал вродената си жестокост “, и  “.. Тази тяхна страшна жестокост, заедно с другите, изпитал върху себе си и император Балдуин”... Този стил е твърде характерен за византийските хронисти, а тук Орбини явно е забравил, че латинците от ІV кръстоносен поход, вместо да продължат за Божи гроб превземат византийската столица Константинопол и я подлагат на клане и плячкосване. Също така земите не са ”техни”, а са заграбени и не само това, ами предявяват и претенции  към българските земи.  

            Всичко това ни кара да се съмняваме в достоверността и добронамереността на тази история, писана по поръчка от дон Мавро Орбини, да си направим съответните изводи и да попитаме съвременните ни историци що за наука е това, което се преподава по история у нас?

ПАНСЛАВИЗЪМ  МАКЕДОНИЗЪМ  ТАТАРИЗЪМ   ПАНТЮРКИЗЪМ  И  ПОУКИ  ЗА  ДЪРЖАВНИЦИ

            “Царството на славяните” е книга, от която руския панславизъм и нейното галено дете – сръбския шовинизъм черпят вдъхновение, а нашите казионни историци сочат като достоверен источник.

Панславизмът тръгва с основната идея, че руските “славяни” трябва да завладеят първо Османската империя, после Европа и накрая целия свят (!!), което се разбира от Азовския завет и “Начертанието” на Петър І Велики, както и “Начертанието” на Екатерина ІІ Велика и залягат в доктрината на всички руски и съветски правителства (за повече подробности виж книгата на Иван Лалов “Освободителни мисии на Русия - Съветския съюз във и около България”).Това е доктрина възпрепятствала българската държавност, набивала комплекс за малоценност и донесла неизброими страдания и геноцит над българите. Нейни проявления са и до днес македонизмът, политиката на Гърция за гърцизиране на българите в беломорието и Албания( и до сега), кражбата на българското сирене, кисело мляко, българския фолклор и танци, и обявяването им за “елински,” издаването на помашко-гръцки речник , както и толерирането на татаризма и до сега в Руската федерация. От времето на Петър І Велики чак до края на ХХ век Русия ще глези и толерира Сърбия, Гърция, Влашко (Румъния) за сметка на България и ще води политика на купуване на българската интелигенция с цел  славянофилията(русофилията) да бъде еталон в България. За разлика от България на Сърбия ще се отпускат милиони рубли само за да се стимулира сръбско национално освободително движение против Турция, а Сърбия ще стане основния проводник на панславизма(антибългаризма), което е явно следствие от  традиционно „топлите” руско-сръбски връзки още от времето на Иван Грозни.

Руският шовинизъм ще роди и популяризира митът за добрия “дядо Иван”, ще се създават “ славянски” комитети , направление в науката “славистика”, ще се откриват “славянски” университети, малко по-късно ще се  пропагандира и “безкористната Българо-Съветска дружба” и пр. За това колко Русия е “безкористна” освободителка говори дълбоко премълчавания факт, че българският народ е принуден да заплати “Освобождението” си. В брой № 2 на Държавен вестник от 10. 01. 1884 г. е публикуван следният Указ № 1144.  “ Ний Александър І  С  Божията милост и народна воля княз на българите Провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане  от България на  Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер. Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”. В пълния тескт се описват размера и сроковете за заплащането, където “безкористната” помощ е определена на 10680250 книжни рубли и 43 копейки, което по онова време се равнява на 32,5 тона злато. Както добре се вижда заплаща се окупацията а не освобождението, както впрочем си пише и в Манифеста на Николай І от 1877 г. за обявяване войната срещу Османската империя, който документ и до сега официозната ни историческа наука не смее да покаже защото от него става ясно, че на България се отрежда ролята на “Задунайская губерния”. Политиката на панславизма ще прави всичко  само и само да докаже, че в съседните на България страни не живеят българи и на практика по зла ирония тази политика ще се продължи и от Комунистическия интернационал през 1934 г., и ще се води и до днес. Това решение ще струва на българите в днешна Македония  30 000 зверски убити и 200 000 малтретирани в лагерите, само защото не искат от българи да станат македонци. Провеждането на насилствената македонизация на българите се прави от сръбските тайни служби с угодническото съгласие на българските комунисти-интернационалисти(безродници).  Освен това по зла ирония България ще издигне паметник на окупатора си( паметника Цар освободител) и ще го благославя всяка година, а след 1944 г. ( повторната окупация на България този път от СССР) ще бъде издигнат паметник на Съветската армия “освободителка” довела на власт марионетен комунистически режим избил българската интелигенция.  Денят на подписването на Санстефанският мирен договор( по същество признаването и узаконяването на руската окупация) ще стане след т. н. демократични промени от 1989 г. и национален празник за България. Най-големият български християнски храм носил само 8 г. името “СВ. КИРИЛ И МЕТОДИ” през 1916 г., поради руското нападение над Балчик и предстоящ десант във Варна, ще накара русофилите от българското правителство да го прекръстят на “СВ. АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ” (духовният патрон на “освободителя” Николай І), което ще омилостиви и спре за кратко руската агресия.  Исконният български празник на писмеността и културата - 24 май (по същество денят на тържеството на българският възрожденски дух, с който се отхвърля гръцкото църковно и духовно потисничество), от 1988 г. ще се присвои от СССР (както и до сега от Русия), като “общославянски” празник на славянската култура и писменост. Празника минава под мотото за величието на руската култура и се празнува така, че за български принос не става и дума, а всичко е “славянско”(разбирай-руско!).

Оказва се че в по-ново време историята на Орбини се “дообогатява” от  “научни публикации” като: “славяно-горицката борба­- руския боен стил на богатирите “ от А. Белов или “ сибирският вюн” – тайните бойни умения на древните “славяно – руси”, публикациите за т.н. “ Велесовата книга” от Новгород, приписвана на “жреци-славяни” от ІХ век, в която пишело за “легендарния произход на древните руси от Седморечието още през ІІ хил. пр. ХР. под ръководството на Арий и неговите синове”- т. е. че русите са чистите арийци и пр. Най-ярко обаче това се вижда от излязлата през 1999 г. в  Москва  книга, водеща се за научно издание озаглавена  “ИМПЕРИЯ. РУС, ТУРЦИЯ, КИТАЙ, ЕВРОПА, ЕГИПЕТ. НОВАЯ МАТЕМАТИЧЕСКАЯ ХРОНОЛОГИЯ ДРЕВНОСТИ“ с автори акад. А. Т. ФОМЕНКО и  Г. В. НОСОВСКИЙ, където на 752 страници се излагат потресаващи нови “открития” и “реконструкция” на историческите събития, с нова “концепция”.  От цялата книга става ясно, че в основата на всичко и навсякъде по света са вече  РУСИТЕ - като гръбнак и майка на славянството! Трудно е да изброим всички нови “открития”, но като база за научност Фоменко широко ползва Орбини, като дава всички извори от които той се е ползвал, както и прави етимологични заключения. Така спроред Фоменко се оказва, че... “ОРДА - это славянская рада, т.е. совет, или казачая орда” ( стр. 105), така научаваме (стр. 528), че хетите са ... казаци а в епохата на 19 династия в древен Египет воюват”... наемные войска КАВКАЗКО-КОЛХИДСКОГО прозхождения”, т.е. казаци. Освен това от стр. 534 научаваме, че “КИТАЙ- это просто одно из названий РУСИ-СКИТИИ или СКИФИИ” , а в имената на АССИРИЯ и СИРИЯ се криело името на... разбира се  РУССИЯ!! На цветното приложение (илл. 15) се мъдри пояснението, че “Драгоценные нагрудые изображения, найденные в гробнице Тутанкамона, практически ... одинаковы с германскими и российскими гербами “( т. е. Египетската символика е също... руска(!), а германците също са славяни). От стр. 352 разбираме, че троянската война се води от.... «турецкие Отоманы, т. е. Казацкие атаманы», а етруските са разбира се  «Эт-руски».  На стр. 470 узнаваме, че в Рим и до сега се намира един от знаменитите паметници на «Эт-русского искуства - так называемая капитолийская волчица»( т. е. основателите на Рим са руски младежи), а китайците строят своята стена... разбира се за граница с Русия! От стр. 267  узнаваме, че възникналата през 14 век «огромная Русско-Турецко-Одрынскяя « Монголская» империя, по-видимому.... распалась на три основные большие часи: РУСЬ- православная, ТУРЦИЯ- мусульманская част империя и ... ЗАПАДНАЯ ЕВРОПА- католическо-латинская часть империи». На българите е отредена половин страничка ( на стр.342), с лаконичното и единствено според авторите логично пояснение: «Кто такие болгары? - Болгары пришли с Волги: ЭТО ДЕЛО ЯСНОЕ и  скорее всего, Волгары, т.е. ...РУССКИЕ С ВОЛГИИ». Тук ще спрем с цитатите на тази отчайващо шовинистино-параноична книга и който желае да я прочете, сам ще се убеди, че това е връх на руския шовинизъм изречен  не от кой да е случаен историк, а от световно известен и уважаван учен физико-математик. Нека обаче тук си припомним уроците от историята. В неистовото си желание да унищожат българите, гърците  в лицето на Йоан Кантакузин докараха турските орди на балканите и това наследство още ни тежи. Но тепърва ислямизацията и турцизацията на балканите ще бъдат горчивите плодове както за тях, така и за всички народи на Балканския полуостров. Това пък заплашва и Европа, водеща до сега учудващо безумна политика на толерантност към исляма и Турция. Същото важи и за Русия  в желанието да не признае , че всичко там идва от Дунавска и Волжка България( държавност, архитектура, военно дело( богатирите), религията, писмеността и най-вече , че руският език не е производен на т. нар. “черковно славянски” а е форма на старабългарския) води се политика на непризнаване на българите като народност, а напротив на татаризация. Това обаче се използва от Турция, която обучава всяка година в своите университети стотици студенти от Татарстан и други райони на Руската федерация, като прокарва методично идеите на пантюркизма ( всички народи говорещи тюкски езици са турци, българите според тази доктрина са тюрки, а всички “външни” турци трябва да се обединят в една държава от Босна до Китай). В бившите републики от азиатската част на СССР тече методична ислямизация и турцизация, строят се джамии с пари от саудитски фондации, а в Казахстан има Тюркски университет, в който се акцентира на общата история на тюркските народи. Така в гръб на Русия се оформя ислямско-турски клин чак до Китай и плодовете на тази самоубийствена за Русия политика става повече от очевидна и не вещае нищо добро . Жалко, че в желанието да унищожиш своя брат и духовен предтеча, можеш да навредиш на самия себе си, но това ще бъде иронията на съдбата. Така се оказва на практика парадоксалното положение, че панславизмът се явява в същност в услуга на пантюркизма специално в политиката му срещу България за което доказателства отпреди и сега има достатъчно. Ако в скоро време тази безогледно-шовинистична политика на панславизма не се отхвърли като пагубна доктрина от Русия и нейната дипломация не се  вразуми в политиката си срещу България, както и да се поучи от уроците на историята и се обедини с Европа и Америка срещу ислямската инвазия, на нас българите не ни остава  нищо друго, освен  да се молим и уповаваме единствено на Божията закрила.

                                                                                                               

                                                                                                                      Никола  Виденов      

                                                                                                                      2005 г.                                     

 

 

 

 

 

 

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

 

прил. №1                                                    прил. №2

 

        

 

 

                                              прил. №3

 

 

 

 

                                  

прил. №4

 

 

                                                     прил. №5

 

 

 

 

Литература:           

  

1.      Мавро Орбини  “ Царството на Славяните”- откъси , Наука и изкуство София  1983 г.  

2.      Иван Лалов  “  “ Освободителни” мисии на Русия- Съветския съюз във и около България “  София 2004 г.   

3.      Блазиус Клайнер  “ История на България “  издателство на Българската академия на науките  София 1977 г.       

4.      Никола Църцаров “ Колко народа покръства Борис “  

5.      Г.В.Носовский, А. Т. Фоменко “ ИМПЕРИЯ” издательство  “Факториал” Москва 1999 г.

6.      Пламен С. Цветков “Славяни ли са българите ?”, Тангра ТанНакРа, София, 1998 г.